Цялата история на ислямае низ от завоевателни войни и Европа винаги е била примамлива целза ислямските завоеватели отначало на арабите, а след това и на достойните им наследници – османските турци. Днес всякакви политолози, социолози и други набедени интелектуалци и специалисти по исляма се мъчат да ни убедят каква мирна и прекрасна религия като всички други е той и ако има някаква опасност тя идвала само от радикалния ислям. С такива хора е безсмислено да се водят спорове какво представлява исляма като религия. Затова пък никой не може да отрече, че исляма е не само религия но и политика и като такава може да бъде критикуван като всяка друга политическа практика и тук всякакви демагогски брътвежи, че така се нарушавали религиозните права на мюсюлманите увисват във въздуха.Обединението на ислямските държави в организацията Ислямска конференция доказва по безспорен начин, че исляма за разлика от другите световни религии е и политика. Тази организация спокойно може да бъде оприличена на Ислямски интернационал с крайна политическа цел - световната ислямска революция. Книгата на известната италианска журналистка Ориана Фалачи “Силата на разума” е безпощадно разобличение на исляма като политика и практика. След публикуването на книгата авторката беше подложена на съдебен тормоз а разпространението на книгата и затруднено с което всъщност бе потвърдена истинността и. Днес книгата е неоткриваема в книжарниците, дори и на пл.”Славейков” в София, и може да се поръча само в мрежата, затова пък навсякъде може да си купите “Свещения коран” от който да узнаете какво трябва да очакват неверниците: “Наградата за тези, които замърсяват земята, като се противопоставят на Аллах, е обесване, обезглавяване или разпъване на кръст. Или отсичане на ръцете и краката им и изгонване с презрение от този свят”.
В отговор на ислямските цензори предлагам откъси от “Гордостта и яростта” и “Силата на разума” на Ориана Фалачи.Силата на разума
… И ето, днес питам: каква е тази демокрация, която забранява несъгласието, наказва го и го превръща в престъпление? Каква е тази демокрация, която не се вслушва в децата си и им забранява да говорят свободно, предава ги на врага, изоставя ги на издевателства и оскърбления? Каква е тази демокрация която харесва теокрацията (теокрация е срастване на духовна и светска власт), възражда обвинението в ерес, изтезава и хвърля свободните умове на кладата? Каква е тази демокрация където малцинството е по-важно от мнозинството, като го изнудва и тормози? Това е антидемокрация отговарям аз. Лъжа, измама, а не демокрация. Що за свобода е тази, която не ни позволява да мислим, да говорим, да вървим срещу течението, да се бунтуваме, да се борим с тези, които ни завладяха, и ни запушва устата? Що за свобода е тази в която хората живеят в страх от съд и присъда, сякаш са престъпници? Що за свобода е тази, която командва чувствата ми, решава кой да обичам и мразя, и ако мразя американците ще ида в рая, а ако мразя мюсюлманите ще ида в ада? Това е антисвобода, отговарям аз. Подигравка, фарс, а не свобода.
…. Не ми харесва да казвам, че Троя гори. Че Европа днес е ислямска провинция, или по-скоро колония… Но това е истината. Пожарът се разпространява от проливите на Гибралтар до фиордите на Сорой, от скалите на Дувър до плажовете на Лампедуза, от степите на Волгоград да долините на Лоара и Тоскана. Във всеки един от нашите градове има един втори град. Разрастващ се град, като онзи от 70-те когато хиляди и хиляди палестинци се заселиха в Бейрут и създадоха държава в държавата. Правителство в правителството. Мюсюлмански град, управляван от Корана. Сцена на ислямското нашествие. Нашествие, което до днес никой не е успял да спре. Защото в едно синовете на Аллах нямат равни – в изкуството на нахлуването, завладяването, подчиняването. И най-желаната им цел винаги е била Европа, християнският свят.
…. Може би сте чели хрониките на писаря Фаранцес за падането на Константинопол? С тези хроники бих могла да опресня паметта на забравилите, на лицемерите. Вероятно не сте чели хрониките, особено ако сте европеец. Защото Европа плаче само за страданията на мюсюлманите и никога за християните, евреите, будистите, хиндуистите. За европейците не е политически коректно да се знаят подробности за падането на Константинопол. Да научат нещо за жителите на града, които в зори потърсили убежище в църквата Света София и започнали да пеят псалми, за да измолят Божията милост. Докато Мехмед ІІ обстрелвал стените на Константинопол, Теодосий – патриархът на свещи отслужвал последната литургия и в опит да успокои хората казал високо: “Не се страхувайте, братя и сестри! Утре ще бъдете в царството Божие и ще бъдете запомнени до края на времето!” Децата плачели от ужас, майките им ги окуражавали с думите: ”Не плочи ще умрем за нашата вяра в Исус Христос! Ще умрем за нашия император Константин, за нашата Родина!” Османските войски като биели барабаните си, минали през разрушените стени, отблъснали защитниците на града от Венеция, Генуа и Испания, и ги изклали с ятаганите си. После нахлули в катедралата и обезглавили всички, дори и бебетата. Забавлявали се като гасели свещите с малките им отрязани глави. Клането продължило от сутринта до вечерта. Те спрели, когато великият везир се изкачил на олтара на Света София и се провикнал към касапите: “Сега почивайте! Тази храм вече принадлежи на Аллах!” Навън Константинопол горял, турците разпъвали на кръст, бесели, набивали на кол жителите. Еничарите насилвали и колели монахините – четири хиляди за няколко часа! Оцелелите оковавали във вериги и ги продавали на пазара в Анкара. Слугите подготвяли пирът на победата, по време на който в нарушение на заповедите на Пророка, Мехмед ІІ се напил с кипърско вино. Султанът имал слабост към малки момчета. Затова заповядал да доведат първородния син на византийския аристократ Нотарас. Четиринадесетгодишното момче било известно с красотата си. Пред очите на всички Мехмед го изнасилил. После заповядал да доведат и семейството на момчето. Родителите му, бабите и дядовците, чичовците, лелите и братовчедите. Пред него султанът собственоръчно им отсякъл главите. Един по един. Сетне заповядал да разрушат олтарите и разтопят камбаните на всички църкви в града. Превърнал ги в джамии или базари. Ето така Константинопол станал Истанбул.
…Хуари Бумедиен, човекът който свали от власт Бен Бела в Алжир три години след като страната получи независимост, през 1974 г. пред Общото събрание на ООН произнесе реч, в която без никакви заобикалки заяви: “Един ден милиони мъже ще напуснат Южното полукълбо на тази планета и ще нахлуят в Северното. Но не като приятели. Защото те ще нахлуят за да покоряват и ще покоряват Северното полукълбо с децата си. Ние ще победим с утробите на жените си”. Бумедиен не каза нищо ново. От зората на времето “политиката на утробата”, износът на човешки създания и обилното им размножаване, е най-лесния начин за завладяване на нови територии. За господство над чужда държава, за подмяна и покоряване на коренното население. От VІІІ в. насам ислямския експанзионизъм винаги е следвал тази стратегия. Често с отвличане на християнски жени и насилственото им ислямизиране. Спомнете си какво извършиха ислямските окупатори в Андалусия, Албания, България, Сърбия, Молдавия, Румъния, Унгария, Русия, Сицилия, Сардиния, Пулия, Прованс. Спомнете си за делата им в някои части на Азия, дори в Индия и Китай. Както и в Африка като започнем с Египет и Магреба. На с упадъка на Османската империя, политиката на утробата също западна. Речта на Бумедиен в ООН е разбуждащ зов за действие, който трябваше да предизвика тревога дори и сред забравилите. В същата 1974 г. Организацията ислямска конференция приключи срещата си в Лахор, Пакистан, с решение за увеличаване на тогавашния малък поток от имигранти към Европа. В резолюцията се казва, че континентът трябва да бъде покорен чрез “демографско превъзходство”. Днес този план е закон. Във всяка джамия в Европа, на петъчната молитва, имамът се обръща към мюсюлманските жени: “Трябва да родите поне пет деца, всяко семейство…”
…Европа спи вцепенена като Троя. Но една болест се възроди. Болестта, която през миналия век направи фашисти от италианците, които не бяха фашисти, която направи нацисти от германците, които не бяха нацисти, направи болшевики от руснаците, които не бяха болшевики. Сега тази болест превръща в предатели тези, които не са предатели. Това е смъртоносна, страшна болест. Нарича се страх. Болест подхранвана от опортюнизма и конформизма, която ражда страхливци и убива повече хора отколкото рака. Това е болест, която за разлика от рака е заразна и поразява всички, които и се покоряват. Лошите и добрите, умните и глупавите, честните и безчестните. Видях ужасни неща, причинени от страха в съвременна Еврабия. Неща несравнимо по грозни от войната, която преживях. Защото ние живеем и умираме в страх. Видях водачи, които се представят за герои, а всъщност издигат бяло знаме, защото се страхуват. Видях либерали, които се представят за защитници на светското общество, но пеят песни в прослава на исляма, защото се страхуват. Видях приятели истински и набедени, които тихо застанаха на моя страна, но после ме забравиха, защото се страхуват. Те се покориха на страха и сега са мои врагове. Но най-ужасното, което видях, са бранителите на свободата на мисълта и словото – журналистите, учителите, така наречените интелектуалци.
…Но ние им продадохме друга, също толкова ценна вода. Вода, жизнено важна като водата на реките и изворите. Вода без която хората умират, като дървета и растения без дъжд – те повяхват, не цъфтят, не раждат плодове, листата им падат и после клоните и стъблата им се превръщат в дърва за огрев. Това е водата на нашата култура. Водата на нашата съвест, на нашите ценности и постижения. Водата на нашия език, нашата религия и светски принципи, на нашата история. Водата на нашата същност и цивилизация. На нашия живот.
Да ние им продадохме тази вода. И тогава, и по-късно. От тридесет години им я продаваме всеки ден. Все повече и повече, със зловещо, слугинско, самоубийствено изобилие. Продаваме я чрез страхливите ни некадърни правителства. Продаваме я с помощта на парламентарната опозиция, на измамниците и опортюнистите, които предават светското си и революционно минало. Продаваме я с помощта на така наречените съдебни власти, т.е. чрез самодоволните и жадни за известност съдии. Продаваме я с помощта на вестниците и телевизионните станции, които от страх или за пари проповядват политическа коректност. Продаваме я с помощта на католическата църква, която в името на икуменизма(единство между религиите) създаде индустрия на съчувствието заради нашествениците. Защото католическата църква управлява държавните помощи за имигрантите. Католическите организации се противопоставят на експулсирането на имигранти, дори когато са заловени с наркотици или бомби. Католическите организации дават на емигрантите политическо убежище, което е новото оръжие на окупаторите.(Но нали политическо убежище се дава на хора преследвани по политически причини в страните им? Кой подлага на политическо преследване имигрантските орди?) Ние продадохме тази вода с помощта на разни университетски професорчета. С помощта на някакви си историци, философи, учени, които от тридесет години принизяват нашата култура и се опитват да докажат превъзходството на исляма. Но преди всичко продаваме водата на нашия живот чрез търговците от финансовия клуб, който до вчера се наричаше Европейска икономическа общност, а днес Европейски съюз. Защото наред с търговията на човешки ресурси срещу петрол, там имаше още едно изискване, помните ли? “Спешно чрез пресата и академичния свят да се разгласи огромният принос на арабската култура за европейското развитие”. Както и предупреждението, че правата на имигрантите “трябва да бъдат и ще бъдат същите както на европейските граждани”. Конференцията в Кайро установи, че имигрантите имат право да “пропагандират и разпространяват ислямската религия и традиции” Помните, нали! Две изречения с които започна преобразяването на Европа в Еврабия.
… Няма да загубим, защото ислямът е блато. Блатото е дупка със застояла вода. Вода, която никога не помръдва, никога не тече, никога не се пречиства, никога не е чиста, никога не тече към морето, не достига морето. Блатната вода лесно замърсява околността, дори е опасна за добитъка, ако пие от нея. Тази вода е отровна, тя убива. Блатото не обича живота. Обича смъртта. Ето защо майките на терористите – самоубийци празнуват смъртта на синовете си и щастливо викат Аллах акбар.
… Войната, която ислямът обяви на Запада не се води с оръжия, защото това е културна война. Война, която поразява не тялото, а душата. Война, която поразява нашия начин на живот, нашето разбиране за живота, нашия начин на мислене, действие, обичане. Нашата свобода.
Не се заблуждавайте от техните бомби и взривове, това е само стратегия. Тези любовници на смъртта не ни избиват само заради удоволствието от убиването. Те ни избиват, за да прекършат духа ни, да ни сплашат, да ни обезкуражат и изнудват. Целта им е не само да напълнят гробищата ни, да разрушат небостъргачите ни. Да разрушат Айфеловата кула, кулата в Пиза, Давид на Микеланджело, катедралите ни. Тяхната цел е да убият душите ни, идеите ни, нашите мечти и постижения. Те искат отново да завладеят Запада. Но истинският Запад не е Америка. Истинският Запад е Европа. Америка е детето, наследникът на Европа, но тя не притежава европейската културна физиономия, европейското културно минало и идентичност. Въпреки, че е другото лице на Запада, Америка не е Западът, който ислямът иска да покори. Западът, в който Сюлейман Великолепни искаше да създаде “Ислямски европейски щати” като допълнение към близката Османска империя. А континентът отвъд Атлантика, открит малко преди това и наречен Америка е далече, много далече. Затова днес Троя гори в Европа, не отвъд океана. Затова пожарът трябва да бъде угасен преди всичко от европейците. Но как да разчитаме на Европа, превърнала се в Еврабия, която приветствува и обича врага си, дори му дава право да гласува! Как да се доверим на Европа, която се продава на врага като блудница и е загубила разума си?
Упадъкът на интелигентността е упадък на разума. Всичко, което днес се случва в Еврабия е упадък на разума. Упадък, който е морален но и интелектуален грях. Нашият отказ да признаем, че ислямът е блато в което се давим, е противоположен на разума. Предаването на нашата земя, нашите домове и деца, нашето достойнство и същност, е противоположно на разума. Поглъщането на цинични и глупави лъжи като арсеник в супата е противоположно на разума. Нашето примирение, нашето предателство – поради страх или леност, е противоположно на разума. Умирането от жажда и самота в пустинята, която отрича бъдещето, е противоположно на разума. Противоположна на разума е и надеждата, че пожарът на Троя по чудо ще се изгаси сам.
Затова ме чуйте, умолявам ви! Чуйте ме защото не пиша за пари или удоволствие, както много пъти казах. Пиша, защото съм длъжна да пиша. Това е дълг, който ще ми струва живота. Заради този дълг толкова дълго време анализирах днешната трагедия. През последните четири години не правих нищо друго, освен да дисектирам исляма, да разчленявам техните престъпления и нашите грехове. Сражавах се във войната на която повече не можем да не обръщаме внимание. За да правя това изоставих книгата, която пишех, която някога нарекох “моето дете”. Нещо повече, забравих за себе си, забравих за моето собствено оцеляване. До такава степен, че вече не ми остава много да живея. Бих искала да умра с мисълта, че тази жертва не е била напразна.
…. Да откажеш да се предадеш, да откажеш да се покориш и подчиниш, значи, че живееш със страст. Но Европа се предаде, покори се, страхливо размаха бялото знаме на роболепието и примирението. А това е самоубийство. Стигнахме до там, че днес за нас е по – важно да оцелеем, отколкото да живеем. Оцеляването се нуждае от страст, но повече се нуждае от разум. Ето защо този път не призовавам за ярост и гордост. Дори не призовавам да си възвърнем страстта. Призовавам да си възвърнем разума. И заедно с Мастро Чеко(изгорен на кладата изобретател), повторно осъден на смърт от ирационалните, самоубийствени безумци, аз казвам: ние трябва да преоткрием Силата на Разума.
Ориана Фалачи
Гневът и гордостта
Гневът и гордостта
Разбира се, не говоря за хиените, които си умират от кеф пред гледките на разруха и се подкискват хак-им-е-хак-им-е-на-американците. Говоря за хората, които - без да са глупави или лоши - все още се помайват в предпазливости и съмнения. Към тях се обръщам: събудете се, хора, събудете се! Така, както сте притеснени да тръгнете срещу течението, тоест - да изглеждате расисти (думата, освен това, е неподходяща, защото става въпрос не за раса, а за религия), не разбирате или не искате да разберете, че вече е започнал един Кръстоносен поход наопаки. Така, както сте свикнали на двойна игра, както сте заслепени от късогледство, не разбирате или не искате да разберете, че вече е в ход една религиозна война. Която може и да е пожелана и обявена само от фракция на онази религия, но все едно е религиозна война. Война, която те наричат Джихад. Свещена война. Война, която може и да няма за цел завземането на нашата територия, но със сигурност цели завземането на нашите души. Лишаването ни от нашата свобода и нашата цивилизация. Унищожението на нашия начин на живот и смърт, на нашия начин да се молим или да не се молим, на нашия начин да ядем и пием, и да се обличаме, и да се забавляваме, и да се информираме. Не разбирате или не искате да разберете, че ако не се противопоставим, ако не се защитим, ако не се борим, Джихадът ще победи. И ще разруши света, който, добре или зле, сме успели да съградим, да променим, да усъвършенстваме, да направим малко по-умен, сиреч по-малко фарисейски или направо нефарисейски. И с това ще разруши културата ни, изкуството ни, науката ни, нравствеността ни, стойностите ни, удоволствията ни... Боже! Не си ли давате сметка, че Усама Бин Ладеновците се смятат за упълномощени да убиват вас и децата ви, защото пиете вино или бира, защото не носите дълга брада или фередже, защото ходите на театър или кино, защото слушате музика и си тананикате песнички, защото танцувате в дискотеките или у дома, защото гледате телевизия, защото ходите с къси поли или шорти, защото на плажа или в басейна сте голи или почти голи, защото се чукате когато си искате, където си искате и с когото си искате? Дори и за това ли не ви пука, глупаци? Аз съм атеистка, слава богу. И нямам никакво намерение да се оставям да ме убият, защото съм такава. От двайсет години го казвам, от двайсет! Доста по-меко, не с такова пристрастие, преди двайсет години писах за тези неща в една уводна статия за "Кориере". Това беше текст на човек, свикнал да се намира в компанията на всякакви раси и креда, на гражданка, свикнала да се бори с всякакви фашизми и нетолерантности, на лаичка без табута. Но беше и текст на личност, възмутена от онези, които не усещат вонята на една предстояща Свещена война и позволяват прекалено много волности на синовете на Аллах. Та, преди двайсет години, мисълта ми звучеше приблизително така: "Какъв е смисълът да уважаваме някого, който не ни уважава? Какъв е смисълът да защитаваме тяхната култура (или предполагаема култура), при положение, че те нехаят за нашата? Аз искам да защитавам нашата и ви съобщавам, че Данте Алигиери ми харесва повече от Омар Хаям." Майко мила. На кръст ме разпънаха. "Расистка, расистка!". Пак прогресистите (тогава се казваха комунисти) ме разпнаха. Впрочем със същата обида ме преследваха и когато Съветският съюз нападна Афганистан. Помниш ли онези брадатите с фустите и тюрбаните, които, преди да стрелят с миномета, дори при всеки изстрел от миномета крещяха възхвали към Господа? "Аллах акбар! Аллах акбар!" Аз добре ги помня. И от съчетанието на думата Господ с изстрела от миномет тръпки ме побиваха. Струваше ми се, че съм в Средните векове и казвах: "Руснаците са каквото са и толкоз. Но трябва да признаем, че с воденето на тази война те и нас защитават. И им благодаря". Айде пак - расистка, та расистка! В тяхната слепота не искаха даже и да чуят какво имам да разкажа за зверствата, които синовете на Аллаха извършваха върху пленените военни. (Режеха им с трион ръцете и краката, сещаш ли се? Каприз, на който вече се бяха отдавали в Ливан с християнските и еврейските пленници). Не желаеха да разправям тези неща, не. И само и само за да се правят на прогресисти, аплодираха американците, които, видиотени от страх пред Съветския съюз, затрупваха с оръжия героичния-афгански-народ. Обучаваха брадатите и заедно с тях един трижди брадат Усама Бин Ладен. Вън-руснаците-от-Афганистаааан! Руснаците-да-си-вървят-от-Афганистаааан! На, руснаците си тръгнаха от Афганистан, доволни ли сте? И от Афганистан брадатите типове на трижди брадатия Усама Бин Ладен пристигнаха в Ню Йорк заедно с голобрадите сирийци, египтяни, иракчани, ливанци, палестинци, саудити, от които се състоеше бандата на деветнайсетте разкрити камикадзе, доволни ли сте?По-лошо - сега тук си блъскат главата върху следващата атака, която ще ни засегне с химически, биологически, радиоактивни, ядрени оръжия. Говори се, че новата касапница е неизбежна, защото Ирак им доставя материал. Приказва се за ваксини, противогази, чума. Всички се питат кога... Доволни ли сте? Има хора, дето нито са доволни, нито недоволни. Хич не им пука. Америка е далеч, нали, между Европа и Америка има цял океан... Да, ама не, драги мои. Не. Има една вадичка. Защото когато в опасност е участта на Запада, оцеляването на нашата цивилизация, Ню Йорк сме ние. Америка сме ние. Ние, италианците, ние, французите, ние, англичаните, ние, германците, ние, австрийците, ние, унгарците, ние, словаците, ние, поляците, ние, скандинавците, ние, белгийците, ние, испанците, ние, гърците, ние, португалците. Ако рухне Америка, рухва и Европа. Рухва Западът, рухваме ние. И не само във финансов план, тоест, планът, който явно най-много ви занимава. (Един път, бях млада и наивна, казах на Артър Милър: "Американците измерват всичко в пари, за нищо друго не мислят, освен за парите". А Артър Милър отговори: "А вие?") Във всички планове ще рухнем, драги мой. И един ден вместо камбаните си ще заварим мюезини, вместо късите полички - фереджета, вместо конячето - камилско мляко. И това ли не разбирате, и това ли отказвате да разберете?!
Мазохисти, да, мазохисти. Защото хайде да поговорим за това, на което ти викаш Конфликт-между-двете-Култури! Мен, ако държиш да знаеш, дори ме дразни да говоря за две култури - да ги слагам в една и съща плоскост, сякаш са две паралелни реалности, с еднаква тежест и еднакви измерения. Защото зад нашата цивилизация стоят Омир, Сократ, Платон, Аристотел, Фидий, за бога. Древна Гърция с Партенона и своето откритие - Демокрацията. Древен Рим с величието си, със законите си, със схващането си за Закона. Със скулптурите, литературата, архитектурата. Зданията и амфитеатрите, акведуктите, мостовете, пътищата. Зад нашата цивилизация се намира и един революционер на име Христос, загинал на кръста, който ни научи на идеите за любов и справедливост (и ако ние не сме схванали поуката, живи-здрави). И Църквата, която, прави сте, даде Инквизицията. Която измъчва и изгаря хиляди пъти на кладата, прави сте. Която с векове потиска, с векове принуждава да се ваят и рисуват само Христоси и Богородици, която почти уби Галилео Галилей. Унижи го, запуши му устата. Но и допринесе неимоверно за историята на Мисълта, нали така? Зад нашата цивилизация е и Възраждането. Леонардо да Винчи, Микеланджело, Рафаело, музиката на Бах, Моцарт и Бетховен. Та чак до Росини, Доницети, Верди & ко. Онази музика, без която не умеем да живеем и която в тяхната култура (или предполагаема култура) е забранена. Тежко ти, ако си свирукаш някоя песничка или тананикаш хора от "Набуко". Накрая имаме и Науката, за бога. Наука, която разбра много болести и сега ги лекува. Аз съм все още жива благодарение на нашата наука, не на онази на Мохамед. Наука, която изобрети удивителни машини. Влака, автомобила, самолета, космическите кораби, с които отидохме на Луната и на Марс и скоро ще отидем къде ли не. Наука, която промени лицето на планетата благодарение на електричеството, радиото, телефона, телевизията. Впрочем вярно ли е, че лицемерите от левицата не искат да признаят това, което току-що казах?!? Боже, ама че идиоти! Никога няма да се променят. А сега ето неизбежният въпрос: какво стои зад онази, другата култура? Де да знам! Колкото и да търся, не откривам там друго, освен Мохамед с неговия Коран и Авероес с научните му заслуги (коментарите на Аристотел и пр.) Арафат открива и числата и математиката. Отново с крясъци и пръски слюнка, през 1972 г. той ми каза, че неговата култура превъзхожда моята многократно, защото неговите деди са измислили числата и математиката. Но Арафат е късопаметен. Затова си сменя мнението и си противоречи на всеки пет минути. Неговите деди не са измислили числата и математиката. Измислили са как се записват числата, които и ние, неверниците, ползваме, а математиката се е зародила почти едновременно във всички древни цивилизации. В Месопотамия, в Гърция, в Индия, в Китай, в Египет, сред Маите... Вашите деди, многоуважаеми господин Арафат, не са ни оставили нищо повече от някоя и друга красива джамия и една книга, с която от хиляда и четиристотин години ми късат нервите много повече, отколкото християните с Библията и евреите с Петокнижието. А сега да видим кои са достойнствата, с които блести въпросният Коран. Достойнства ли? Откак синовете на Аллаха почти разрушиха Ню Йорк, експертите по Исляма не спират да славословят Мохамед - обясняват, че Коранът проповядвал мир, братство и справедливост. (Впрочем и Буш го казва, горкият Буш. От само себе си се разбира, че Буш трябва да угоди на двайсет и четирите милиони американци-мюсюлмани, да ги убеди да изпеят това, което знаят за евентуалните роднини или приятели, или познати, предани на Усама Бин Ладен.) Ами оная постановка - око-за-око-зъб-за-зъб, как ще я обяснят? А фереджето, или по-скоро булото, което покрива лицата на мюсюлманките, тъй че ако искат да хвърлят поглед на своя ближен, нещастниците трябва да се взират през гъстата мрежа пред очите си? А полигамията и принципът, че жените струват по-малко от камилите, не бива да ходят на доктор, да се снимат и т.н.? Как се обяснява възбраната над алкохола и смъртното наказание за пиещите? И това го има в Корана. И май не изглежда толкова справедливо, братско, миролюбиво. Ето, значи, моят отговор на твоя въпрос за Конфликта-между-двете-Култури. На света има място за всички, мисля. У дома си всички правят това, което си щат. И ако в някои страни жените са толкова глупави да приемат фереджето или по-скоро булото, иззад което се взират през гъста мрежа пред очите, толкова по-зле за тях. Ако са толкова изветрели, че приемат да не ходят на училище, на доктор, да се снимат и пр., толкова по-зле за тях. Ако са такива патки да се оженят за някакъв задник, който иска четири жени, толкова по-зле за тях. Ако техните мъже са толкова тъповати, че да не пият бира и вино, също. Не съм аз тази, която ще им пречи. Само това липсваше. Мен са ме възпитали с идеята за свободата, а мама казваше: "Светът е хубав, защото е разнообразен". Но ако претендират да наложат същите неща и на мен, в моя дом... Претендират. Усама Бин Ладен твърди, че цялата планета Земя трябва да стане мюсюлманска, че трябва да бъдем обърнати в Исляма, че с добро или лошо щял да ни обърне, че за тази цел ни избива и ще продължи да ни избива. И това няма как да ни хареса, не. Трябва да ни изпълни с огромно желание да обърнем играта и да убием него. Но проблемът не се решава и не се изчерпва със смъртта на Усама Бин Ладен. Защото Усама Бин Ладеновците вече са десетки хиляди и не само в Афганистан или в другите арабски страни. Има ги навсякъде, а най-настървените са тъкмо на Запад. В нашите градове, по нашите улици, в нашите университети, в ганглиите на технологията. Тази технология, с която всеки малоумник може да борави. Кръстоносният поход е потеглил отдавна. И работи като швейцарски часовник, поддържан от един фанатизъм и една коварност, сравними само с фанатизма и коварността на Торквемада, когато бил начело на Инквизицията. Да се общува с тях е невъзможно. Немислимо е и да се беседва. Извинителното, толерантното или доверчивото отношение спрямо тях пък е самоубийствено. И онези, които вярват в противното, се самозаблуждават. Казва ти го човек, който този тип фанатизъм го познава доста добре от Иран, Пакистан, Бангладеш, Саудитска Арабия, Кувейт, Либия, Йордания, Ливан и от собствения си дом. Тоест - от Италия. Познава го и даже посредством пошли, дори гротескни епизоди е получавал смразяващи потвърждения за съществуването му. Никога няма да забравя какво ми се случи в иранското посолство в Рим, когато поисках виза, за да ида в Техеран и да интервюирам Хомейни. Бях с червен лак на ноктите. За тях - белег на безнравственост. Държаха се с мен, сякаш съм проститутка, която трябва да бъде изгорена на клада. Заповядаха ми светкавично да махна червеното. И ако не бях им казала, даже креснала какво ми се щеше аз да им махна, да им откъсна... Няма да забравя и това, което ми се случи в Ком, свещения град на Хомейни, където, бидейки жена, не бях приета в нито един хотел. За да интервюирам Хомейни, трябваше да нахлузя фередже, а за да нахлузя фередже, трябваше да си сваля дънките, за да си сваля дънките, трябваше да се скрия някъде, въпреки че можеше и да го направя в колата, с която пристигнах в Техеран. Но преводачът ми попречи. Вие-сте-луда, вие-сте-луда, за-подобно-нещо-в-Ком-разстрелват. Предпочете да ме заведе в бившия царски дворец, където един милозлив пазач ни пусна, предостави ни бившата Тронна зала. Чувствах се като Дева Мария, която, за да роди Исус, търси подслон заедно с Йосиф в затопления от магарето и вола обор. Но Коранът забранява на неженени мъж и жена да се затварят сами, уви, и изведнъж вратата се отвори. Моллата-отговорник по Контрола на нравствеността влетя с вик срамота-срамота, грях-грях и оттам нататък разстрелът имаше само една алтернатива: женитбата. Да подпишем краткосрочния брачен договор (за четири месеца), който моллата ни развяваше под носовете. Бедата беше, че преводачът вече имаше испанка за жена, някоя си Консуело, която и дума не даваше да се издума за полигамия, а пък аз не желаех за никого да се омъжвам. Още по-малко за иранец с жена-испанка, която дума не дава да се издума за полигамия. В същото време не исках да си умра застреляна, тоест да пропусна интервюто с Хомейни. Над такава дилема си блъсках главата тогава и... Сигурно ти е смешно. Мислиш, че разправям вицове. Е, в такъв случай няма да ти разказвам продължението на тази история. За да те разплача, ще ти разкажа една друга, за дванайсетте нечестиви младежи, които след края на войната в Бангладеш видях да екзекутират в Дака. Екзекутираха ги на стадиона, с пушечни изстрели в гърдите или корема и в присъствието на двайсет хиляди вярващи, които аплодираха от трибуните в името на Господа. Стадионът кънтеше: "Аллах акбар, Аллах акбар". Знам, знам: в Колизеума древните римляни, същите тези древни римляни, с които моята култура трябва да се гордее, се забавлявали да гледат как християните стават храна на лъвовете. Знам, знам: във всички европейски страни християните, същите тези християни, на които въпреки атеизма си признавам заслугата към историята на Мисълта, се забавлявали да гледат как горят еретиците. Но оттогава е минало доста време, станали сме мъничко по-цивилизовани, така че и синовете на Аллаха трябваше да са разбрали, че някои неща не бива. След дванайсетте нечестиви младежа бе убито и едно дете, което, за да спаси осъдения си на смърт брат, се нахвърли срещу палачите. Смазаха му главата с военните си ботуши. И ако не вярваш - хубаво: препрочети моята хроника или хрониката на френските или немски журналисти, които, потресени като мен, бяха там като мен. Нещо повече: разгледай снимките, които един от тях направи. Както и да е, не е това, което държа да подчертая. А факта, че, след финала на кланицата, двайсетте хиляди вярващи (сред тях и много жени) напуснаха трибуните и слязоха долу. Не буйно, не безредно и на талази, не. А стройно, тържествено. Бавно образуваха върволица и, все в името на Господа, минаха по труповете. С все същия тътен Аллах-акбар, Аллах-акбар. Сринаха ги като двете кули в Ню Йорк. Направиха ги на кървав килим от смачкани кости. О, бих могла да продължавам до безкрай. Да ти кажа никога неизричани неща, неща, от които ти се изправят косите. За вдетинения Хомейни например, който след интервюто свика банкет в Ком, за да заяви, че съм го обвинила, защото реже гърдите на жените. От въпросния банкет бе извлечен видеоматериал, който с месеци беше предаван по телевизията от Техеран, тъй че, когато на следващата година кацнах там, бях арестувана моментално след слизането си от самолета. Работата ми беше спукана, знаеш ли, почти спукана. Беше точно периодът на американските заложници... бих могла да ти разкажа и за Муджибур Рахман, който, пак в Дака, бе заповядал на партизаните си да ме очистят, защото съм опасна европейка, но за щастие, с риск за собствения си живот, един английски полковник ме спаси. Или за палестинеца на име Хабаш, който двайсет минути ме държа с насочена към главата картечница. Боже, какви хора!Единствените, с които въобще съм имала цивилизовани отношения, остават горкият Али Бхуто, министър-председателят на Пакистан, загинал на бесилката заради тесните си връзки със Запада, както и чудесният крал на Йордания, Хюсеин. Но те двамата бяха мюсюлмани колкото аз - католичка. Все едно, искам да завърша мисълта си. Завършек, който няма да хареса на мнозина, тъй като да защитаваш собствената си култура в Италия взе да се превръща в смъртен грях. И тъй като, притеснени от неточната дума "расист", всички са млъкнали като пукели.
***
Аз не ходя да опвам палатки в Мека. Не ходя да пея "Отче наш" и "Авемария" на гроба на Мохамед. Аз не ходя да пикая по мрамора на техните джамии, не ходя да сера под техните минарета. Когато се намирам в техните страни (нещо, от което никога не ми е ставало по-добре), не забравям, че съм гостенка и чужденка. Внимавам да не ги обидя с дрехи, жестове или поведение, които за нас са нормални, а за тях - недопустими. Държа се с тях с необходимото уважение, с необходимата любезност, извинявам се, ако поради разсеяност или невежество наруша някое от техните правила или суеверия. И отправям към теб този вик на болка и възмущение, докато пред очите ми още стоят картини, които не са задължително свързани с апокалиптичните сцени, с които започнах. Една от тях е символичната за мен картина (символична, затова и вбесяваща) на голямата палатка, с която преди едно лято сомалийските мюсюлмани три последователни месеца загрозяваха и осираха, и оскърбяваха катедралния площад във Флоренция.Моят град. Палатка, вдигната, за да кори, осъжда и обижда италианското правителство, което ги подслонява, но не им дава необходимите за шляйкане из Европа бумаги и не им позволява да доведат в Италия ордите от свои роднини. Майки, татковци, братя, сестри, лели, чичовци, братовчеди, бременни снахи и роднини на роднините. Палатка, разположена до красивия дворец на Архиепископството, върху чийто тротоар държаха обувките или чехлите, които в техните страни нареждат пред джамиите. И до обувките или чехлите - празните бутилки от водата, с която си миеха краката преди молитва. Палатка, вдигната срещу катедралата с купола на Брунелески, а отстрани - Баптистерият със златните врати на Гиберти. Палатка, подредена като примитивно жилище: столове, масички, сгъваеми, дюшеци за спане и чукане, котлончета за готвене на храна и умирисване на площада с пушек и воня. И благодарение на обичайната безсъвестност на Националната електрическа компания, която държи на нашите произведения на изкуството точно колкото държи на пейзажа ни - снабдена с електричество. Палатка, която благодарение на един касетофон пунктуално надъхваше вярващите, проглушаваше вярващите и задушаваше звъна на камбаните с наглия глас на мюезина. Отгоре на всичко - жълтите ивици урина, кощунствено протекли по мрамора на Баптистерия. (По дяволите! Дълга им е струята на тези синове на Аллаха! Как успяваха да уцелят мишена зад предпазна решетка, тоест на почти два метра от пикочоотделителната им система?) И освен жълтите ивици урина - вонята на лайна, която спираше дъха пред Сан Салваторе ал Весково, прелестният римски храм (от хилядната година) на гърба на катедралния площад, превърнат от синовете на Аллах в кенеф.Знаеш добре. Знаеш добре, защото аз ти се обадих тогава и те помолих да говориш за това в "Кориере", помниш ли? Обадих се и на кмета, който, вярно е, любезно ме посети вкъщи. Изслуша ме, съгласи се с мен. "Права сте, съвсем сте права..." Но не махна палатката. Забрави за това или не успя. Обадих се и на министъра на външните работи, флорентинец и той, един от онези, които говорят с много подчертан флорентински акцент, пък и с отношение към цялата тази работа. Той също, вярно е, ме изслуша. Съгласи се с мен. "Е, да. Права сте, да." Но и пръст не помръдна да махне палатката и скоро угоди на синовете на Аллаха, които препикаваха Баптистерия и осираха Сан Салваторе ал Весково. (Доколкото ми е известно, татковците и майките, братята и сестрите, лелите и чичовците, братовчедите и бременните снахи сега са там, където искаха да бъдат.) А именно - във Флоренция и другите европейски страни. Тогава смених начина на действие. Повиках един симпатичен полицай, ръководител на отдел "Сигурност", и му казах: "Драги полицаю, аз не съм политик. Когато обещая, че ще направя нещо, го правя. Пък и съм била на война, та от някои неща добре разбирам. Ако до утре не вдигнете шибаната палатка, аз ще я подпаля. Заклевам се в честта си, че ще я подпаля, че и цял полк карабинери няма да ми попречи, затова искам да ме арестувате. Да ме отведете в затвора с белезници. Така ще вляза във всички вестници". Е, тъй като беше по-умен от другите, той я махна в рамките на няколко часа. На мястото на палатката остана само едно безкрайно и гнусно петно мръсотия. Но това се оказа Пирова победа. Защото не повлия изобщо за прекратяване на другите поразии, които от години раняват и унижават едновремешната столица на изкуството, културата и красотата, не отказа изобщо другите свръхнахални гости на града - албанците, суданците, бенгалците, тунизийците, алжирците, пакистанците, нигерийците, които с такъв плам допринасят за търговията с дрога и проститутки, явно позволена от Корана. Е, да: всички са си където бяха и преди моят полицай да разкара палатката. На площада пред Уфици, под камбанарията на Джото. Пред галерията Орканя, около галериите Порчелино. Срещу Националната библиотека, на входа на музеите. По Понте Векио, където от време на време се ръгат с ножове или участват в престрелки. По улиците около Арно, където пожелаха и успяха да си уредят Общината да ги финансира (тъй точно, да ги финансира). По площада на църквата Сан Лоренцо, където се напиват с вино, бира и концентрати, гадните лицемери, и където говорят мръсотии на жените. (Миналото лято, на същия площад, дори на мен, вече стара госпожа, ми подметнаха нещо. То се знае, после им се увидя. Ооо, как им се увидя! Единият още си реве над гениталиите). По историческите улици, където лагеруват под претекст, че продават-стоката-си. Под "стока" разбирай чанти и куфари, копирани от защитените с патент модели, тоест ментета, фотографски увеличения, моливи, африкански статуетки, които невежите туристи взимат за скулптури на Бернини, прахчета-за-шмъркане. ("Je connais mes droits, знам си правата", ми изсъска на Понте Векио един, когото бях видяла да продава прахчета-за-шмъркане). Тежко му и горко на гражданина, ако протестира, тежко му и горко, ако му отвърне тези-права-ходи-да-си-ги-упражняваш-вкъщи. "Расист, расист!". Тежко му и горко на пешеходеца, ако, вървейки сред стоките, които заприщват пътя, случайно докосне уж-статуята на Бернини. "Расист, расист!" Тежко му и горко на регулировчика, който дръзва да се приближи: "Господин син на Аллаха, Ваше Превъзходителство, бихте ли могли евентуално да се преместите с няколко сантиметра и да освободите място на хората да минават?" Ще го изядат с парцалките. Ще го нападнат с нож. Или най-малкото ще го напсуват на майка и на дъщеря. "Расист, расист!" И народът търпи, примирен. Не реагира дори ако му креснеш това, което татко викаше по време на фашизма: "Не ви ли пука за достойнството ви? Малко честолюбие нямате ли, добичета?". И в други градове се случва, зная. В Торино например. Същият Торино, който роди Италия и който вече дори не прилича на италиански град. А на Алжир, Дака, Найроби, Дамаск, Бейрут. Във Венеция. Онази Венеция, в която гълъбите на площад Сан Марко бяха изместени от килимчета със "стока" и в която дори Отело би се чувствал не на място. В Генуа. Онази Генуа, където великолепните дворци, взели ума на Рубенс, са станали техни пленници и креят като изнасилени красиви жени. В Рим. Онзи Рим, където циничната политика на всякакви лъжи и всякакви цветове ги ухажва с надеждата да се сдобие с бъдещия им вот и където ги покровителства самият Папа. (Ваша Святост, защо в името на Единия Бог не си ги приберете във Ватикана? С уговорката да не осират Сикстинската капела, статуите на Микеланджело и фреските на Рафаело, да сме наясно). Сега аз съм тази, която не проумява. Вместо синове-на-Аллах, в Италия ги наричат "чуждестранни работници". Или "необходима-работна-ръка". Що се отнася до това, че някои от тях работят, нямам никакви съмнения. Италианците станаха едни такива изнеженки. Ходят да си почиват на Сейшелските острови. Идват в Ню Йорк да си пазаруват чаршафи в Блумингдейлс. Срамуват се да са общи работници и селяни и вече нямат нищо общо с пролетариата. Но онези, за които говоря, що за работници са? Какво работят? По какъв начин задоволяват нуждата от работна ръка, която бившият италиански пролетариат вече не осигурява? Като лагеруват в града под претекста на стоката-за-продан? Като се шляят и обезобразяват нашите монументи? Като се молят по пет пъти на ден? Пък и има още нещо, което не разбирам. Ако наистина са толкова бедни, кой им дава парите за пътуването в кораба или гумената лодка, с които идват в Италия? Кой им осигурява десетте милиона на глава (минимум десет милиона), необходими за купуването на билета? Да не би пък да е Усама Бин Ладен с цел начало на завоевание, което не е само завоевание на души, но и на територии? Хубаво, дори и да не им ги дава той, работата ми мирише на гнило. Дори и нашите гости да са абсолютно невинни, дори и сред тях да няма никой, който да иска да разруши наклонената кула или кулата на Джото, никой, който да иска да ми нахлузи яшмака, никой, който да иска да ме изгори на кладата на една нова Инквизиция, тяхното присъствие ме обезпокоява. Кара ме да се чувствам неудобно. Бъркат онези, които приемат подобни неща несериозно или оптимистично. Бъркат най-вече онези, които сравняват миграционната вълна, която се стовари върху Италия и Европа, с миграционната вълна, заляла Америка през втората половина на XIX век, или по-точно към края на XIX и началото на XX в. И ще ти кажа защо. Неотдавна попаднах на фраза, произнесена от един от хилядата министър-председатели, почели Италия за броени десетилетия. "Моят чичо също е бил емигрант! Аз го помня моя чичо, който с мукавеното си куфарче заминаваше за Америка!" Или нещо от сорта. Е, не, драги мой. Не. Съвсем не е същото. И то по две доста прости причини. Първата е, че през втората половина на XIX в. миграционната вълна в Америка не беше нелегална, нито пък се дължеше на наглостта на съставляващите я. Самите американци я желаеха и поощряваха. При това с нарочно решение на Конгреса. "Заповядайте, заповядайте, имаме нужда от вас. Ако дойдете, ще ви подарим по едно хубаво парче земя". И филм направиха за това американците. Онзи с Том Круз и Никол Кидман - краят беше поразителен. Сцената с нещастниците, които се надбягват, за да забият бялото знаменце върху земята, която ще стане тяхна, и само най-младите и силните имат шанс да успеят. Другите остават с празни ръце, а някои умират по време на надбягването. Доколкото ми е известно, в Италия Парламентът никога не е взимал решение да кани или поощрява нашите гости да напуснат страните си. Елате-елате-че-толкова-сте-ни-нужни, само-да-дойдете, ще-ви-подарим-по-едно-чифличе-в-Кианти. Те дойдоха при нас по собствена инициатива, с проклетите си надуваеми лодки и напук на бреговата охрана, която се опитваше да ги върне обратно. Тук не става въпрос толкова за емиграция, колкото за нашествие, проведено по нелегален начин. Нелегалност, която смущава, защото не е мека и изпълнена с тъга, а арогантна и защитена от цинизма на политиците, които си затварят едното око за нея. Или и двете. Аз никога няма да забравя миналогодишните сбирки по италианските площади на нелегално пребиваващите, които искаха да се сдобият с позволителни за престой. Разкривените им, зли лица. Вдигнатите им, заплашителни юмруци. Яростните гласове, които ме връщаха в оня Техеран на Хомейни. Няма никога да ги забравя, защото се чувствах обидена от тяхната наглост в моя дом, защото се чувствах подиграна от министрите, които ни казваха: "Бихме искали да ги репатрираме, но не знаем къде се крият". Смотаняци! Те бяха с хиляди по онези площади и въобще не се криеха. За да ги репатрирате, щеше да е достатъчно да ги подредите в редичка, моля-любезни-господине-заповядайте, и да ги откарате до някое пристанище или летище. Втората причина, драги племеннико на чичото с мукавеното куфарче, би я разбрало и едно дете от забавачката. За да се илюстрира, са достатъчни два-три елемента. Първо: Америка е континент. И през втората половина на XIX в., тоест когато Американският конгрес дава карт бланш на имиграцията, този континент е почти безлюден. По-голямата част от населението му е съсредоточена в източните зони, тоест откъм страната на Атлантика, а в Средния Запад има още по-малко хора. Калифорния е почти пуста. Е, Италия не е континент, а много малка и далеч не безлюдна страна. Второ: Америка е твърде млада държава. При положение, че Войната за независимост е била към края на 1700 г., излиза, че е едва на двеста години - ясно е, че културната й идентичност още не е добре оформена. Италия - обратно - е много стара. Нейната история е от поне три хиляди години. Така че нейната културна идентичност е ясно изявена и - няма какво да се заблуждаваме - не може да се абстрахира от една религия, която се нарича християнска, и от една църква, която се нарича католическа. Хората като мен хубаво си казват: аз-с-католическата-църква-нямам-взимане-даване. Обаче имам, уви, имам. Ща не ща. А и как иначе? Родена съм в пейзаж с църкви, манастири, Христоси, Богородици, Светци. Първата музика, която съм чула при идването си на този свят, е била музиката на камбаните. Камбаните на Санта Мария дел Фиоре, заглушени във времената на Палатката от наглия глас на мюезина. В тази музика, в този пейзаж именно съм израсла. Тъкмо посредством тази музика и този пейзаж научих какво е архитектурата, какво е скулптурата, какво е живописта, какво е изкуството. Тъкмо благодарение на тази църква (от която по-късно се отказах) започнах да се питам какво е Доброто, какво - Злото и за бога... Ето, виждаш ли? Пак написах "за бога". При цялото ми безверие, при целия ми атеизъм съм така пропита с католическата култура, че тя дори е станала част от изразните ми средства. Божичко, господи, слава богу, за бога, Исусе Христе, боже мой, бога ми, дево Марийо тук, Христосе там. Тези думи ми идват така спонтанно, че даже не си давам сметка, че ги произнасям или пиша. Искаш ли да ти кажа цялата истина? Въпреки че не мога да простя никога на католическата вяра безчинствата, които стоварва на плещите ми от векове, като се почне с Инквизицията, която е изгорила и една моя баба, горкичката ми баба, въпреки че хич не се разбирам със свещениците и за нищо не са ми потрябвали техните молитви, музиката на камбаните много ми харесва. Гали сърцето ми. Харесват ми и изписаните или изваяни Христоси и Богородици и Светци. Обожавам иконите. Харесват ми и манастирите. Дават ми усещане за умиротворение, понякога завиждам на хората в тях. Пък да си кажем правичката: нашите катедрали са по-хубави от джамиите и синагогите. Нали така? По-хубави са и от протестантските църкви. Виж, гробището, където е погребано моето семейство, е протестантско. Събира мъртви от всички религии, но е протестантско. Имам и една прабаба валденска. И пралеля - евангелистка. Прабаба си, валденската, не я познавах. Но пралеля си, евангелистката, да. Когато бях малка, винаги ме водеше на служба в свойта църква на улица "Бенчи" във Флоренция и... Господи, колко скучаех!Чувствах се толкова самотна с вярващите наоколо, които пееха псалми и туйто, със свещеника, който не беше свещеник и четеше Библията и туйто, в църквата, която не ми приличаше на църква и която освен малкия амвон имаше голямо разпятие и туйто. Без ангели, без Богородици, без тамян... Липсваше ми дори вонята на тамяна и ми се искаше да съм в съседната базилика Санта Кроче, където тези неща ги имаше. Нещата, с които бях свикнала. И ще добавя: в извънградската си къща в Тоскана имам мъничък параклис. Винаги затворен. Откак мама умря, никой не е стъпвал там. Но аз понякога ходя, за да бърша праха и да проверя дали не са се заселили плъхове и въпреки лаическото си верую, се чувствам комфортно. Въпреки че не понасям поповете, там се движа като в свои води. И мисля, че повечето италианци биха споделили същото усещане. (На мен ми го сподели Берлингуер). Боже мили! (Ето пак). Това, което ти казвам, е, че ние, италианците, не сме в условията на американците - мозайка от етнически и религиозни групи, мешавица от хиляди култури, едновременно отворени за всякакво нашествие и готови да го отблъснат. Това, което ти казвам, е, че, именно защото е определена от векове и много изявена, нашата културна идентичност не може да понесе миграционна вълна, съдържаща хора, които по един или друг начин искат да променят нашата система на живот. Нашите ценности. Това, което ти казвам, е, че у нас няма място за мюезини, минарета, лъжевъздържатели, за тяхното шибано Средновековие, за шибаните им фереджета. А и да имаше, не бих им го отстъпила. Защото това ще означава да захвърля Данте Алигиери, Леонардо да Винчи, Микеланджело, Рафаело, Възраждането, Рисорджименто, свободата, която за добро или зло сме си отвоювали, нашата Родина. Ще означава да им подарим Италия. А аз Италия няма да им я подаря.
***
